Иблис

Ето две версии на нещо, което нарисувах наскоро. Първата е оригиналът, а втората се получи малко преди да завърша рисунката, след като бях объркала настройките на скенера =). А това е самият Иблис, който по някое време ще се срещне със Дявола^^^.

...мизантропия?...I don't think so.

Beyond the horizon of the place we lived when we were young
In a world of magnets and miracles
Our thoughts strayed constantly and without boundary
The ringing of the division bell had begun
Along the long road and on down to the causeway
Do they still live there by the cut
There was a ragged band that followed in our footsteps
Running before time took our dreams away
Leaving the myriad small creatures trying to tie us to the ground
To a life consumed by slow decay

The grass was greener
The light was brighter
With friends surrounded
The nights of wonder

Looking beyond the embers of bridges glowing behind us
To a glimpse of how green it was on the other side
Steps taken forwards but sleepwalking back again
Dragged by the force of some inner tide
At a higher altitude with flag unfurled
We reached the dizzy heights of that dreamed up world
****
Encumbered forever by desire and ambition
There's a hunger still unsatisfied
Our weary eyes still stray to the horizon
Though down this road we've been so many times

The grass was greener
The light was brighter
The taste was sweeter
The nights of wonder
With friends surrounded
The dawn mist glowing
The water flowing
The endless river

Forever and ever...

Седя си тук, слушам си The Division Bell и си се закопавам. Клавиатурата е суха, все още, и се надявам да си остане така. Защото ако се разрева ще е просто жалко. Не съм ревала от месеци. Безсърдечна ли съм?
Може би да, сега като се замисля.
Не, не съм безсърдечна. Иначе сега нямаше да го има това напрежение в гърлото, от което очите ми засмъдяват. И клавиатурата нямаше да има причина да се чувства застрашена, най-малкото защото аз въобще нямаше да пиша тук.
Друг ми е проблема.
Егоцентрик съм до мозъка на костите си. Не забелязвам нещата около себе си, а това не е добре. Мислех, че съм самодостатъчна, и че повечето хора са идиоти.
Което не е така. И което е по-зле, сега съм се изолирала повече от всякога (хмм- това е спорно.)
Но как може цяла година да си държа очите затворени? Защо чак сега трябваше да прочета това?
Не че не знаех, че то се е случвало; но мисълта, за случването му някъде си, на когото и да е...
Не ме впечатляваше. Както и повечето ежедневни неща. А те са важни, ако не за мен, то за другите. Но на мен не ми пука. Нали аз съм си добре? А като ми се стъжни живота, ще помрънкам пет минути, ще капна една-две сълзи и ще продължа, смятайки че всичко се върти около мене. Смятайки, че и всички останали мислят така.
Никой не е самодостатъчен- крайно време беше да го науча. Приятелите не са там. за да правят деня ти по-интересен с проблемите си. И ти с твоите.
С тях трябва да си помага човек (ехоо- добро утрооо, това още Scooby-Doo го проповядваше, къде беше ти през последните 15 години?).
И какво става, когато нямаш проблеми? Само даваш акъл на останалите.
И никой не е без проблеми. Някои просто ги крият, за да не занимават другите с тях, особено ако другите това не ги засяга.
Но понякога просто ми се ще да си го излея някъде.
Извинявай, Клавиатурке- от песента е. Прекрасна е. Целият албум е.

Извод: Самотна съм и е крайно време да направя нещо по въпроса.
Поне да започна да забелязвам хората.

Извинявайте, на всичко и всички през тази година. Май ви го дължа.