За Мястото и Времето

Моето място?

Това ме попитаха преди няколко дена, и да си кажа честно- не знам.

Всъщност, последното се отнася само до физическите неща. Аз нямам любимо място, нямам и любима позиция, на която да се виждам в близко или далечно бъдеще. Не обичам да мисля за това. Знам, че трябва, но не искам.

Имам време, знам; но някои други са по прави от мен:

You are young and life is long and there is time to kill today

And then one day you find ten years have got behind you

No one told you when to run, you missed the starting gun

Най-хубавото ми място е вътре в главата ми. Вярно е, че всеки вижда света различно, защото в неговата глава, светът е запечатан по един единствен, непо(д)правим начин. Това не означава, че моята "запечатана" версия на света е особено приветлива, или че целият свят е моето място. Аз дори не знам дали имам едно микроскопично местенце в него, камо ли пък той да ми е макроскопичното местище. И ето пак Времето ми се стоварва на главата, дори не си прави труда да ме удари с насапунисан тиган, за да се събудя. Защото времето минава. И то няма да ме събуди- ако аз не мога да си помогна, защо и то да се мъчи. И така, 10 години по късно, аз съм на същото случайно и чуждо парче земя, гледам лентяйски облаците и още не мога да реша накъде да тръгна.

Пуйките са най-глупавите птици. Защо ли? Когато завали, и пуйка се намира в средата на двора, тя продължава да стои под дъжда. Защото и тя не може да реши накъде да отиде. И четирите подслона са на еднакво разстояние и са еднакво сухи, а тя ги гледа, примижва веднъж, два пъти, и продължава да се чуди. Дъждът спира, а тя все още е там. Мокра.

And you run and you run to catch up with the sun, but its sinking

And racing around to come up behind you again

The sun is the same in the relative way, but youre older

Shorter of breath and one day closer to death

Every year is getting shorter, never seem to find the time...

В един момент и аз се усещам, че ме е валяло 10 години и решавам да тръгна в първата посока, която ми се изпречи. И започвам от нищото, борейки се с тези, които все пак имат поне и малко нещо. Защото в борбата за местенце, всички са хванати за гърлата и по някое време започваш да се чудиш: Не ми ли беше по-добре на полянката, където лежах на земята, валеше ме и гледах облаците? И се питаш за какво се борят всички, струва ли си да си имаш местенце, и защо приятелите ти от полянките са те захапали за глезена, и ти за техните...

Да се върнем при пуйката. Тя седя на дъжда, намокри се и сега е вероятно да настине. Но какво се случваше в подслоните, докато пуйката седеше сама под дъжда? Там се бяха събрали всички останали птици от двора. А мястото беше малко, и нямаше как да побере всички. За няколко кратkи секунди, правилата на джунглата заклеймиха своето господство, и борбата започна. И трая, докато траеше дъждът. Когато слънцето излезе иззад облаците, от курниците наизлязоха множество разпердушинени и разкървавени пилци. В средата им стоеше една мокра пуйка.

Какъв е изводът? Че никой не умира девствен? Че каквото и да правиш, или ще настинеш, или ще те разпердушинят?

Колкото и да обичам дъжда, този път искам да ме разпердушинят. Всеки има нужда от това, понякога- изгражда характер, както би казала няоя английска възпитателка от по-миналия век. Докато висенето по чужди местенца единствено ни прави по-големи червеи. А и кой знае кога истинският собственик ще ни изгони или пък дали чуждото място ни е удобно?

Хората се хапят, гонят слънцето, за да има къде да отидат, когато се уморят и годините се скъсят.

След няколко години, закъде ще гоня слънцето? Каква ще е мечтата? Не знам.

Но се хванах, че знам друго: Каквато и да е мечтата, гони я. За да не се събудиш накрая на живота си. За да живееш. Малко кръв и няколко псувни не са навредили никому- напротив- без тях нямаше да ни е интересно, и Мястото нямаше да е толкова красиво.

И понеже днес бях на творческа вълна, ето една мечта, изопана право от третия (или четвърти- обърках ги вече) свят в главата ми. Напоследък много ми липсва есента... Аз си знам защо, а сега ме мързи да обяснявам- 1 и половина сутринта е. Ето и рисунката; кръстих я "Есенен сън".

Stargazer

Когато нямам много друга работа, ще поствам тук текстове на песни, които съм си слушала днес. Сега това е Stargazer на Rainbow. Може и да не ми е любимата тяхна песен, но пак си е страхотна и днеска цял ден си я пея и си представям как я свирим с несъсществуващата (за момента!) група. Малко е отегчително, защото не мога да я изпея като хората, ама не ми пука чак толкоз- нали ще се науча? (Вътрешно Аз: Мхм, всеее няяякогааа; демек не, мила!). Но засега ще игнорирам вътрешното си аз и просто ще пусна текста.


Картинката е малко брутална, но не съм сатанист, та не си изграждайте погрешно мнение за мен. Но пък много подхожда на текста.

High noon

Oh I'd sell my soul for water
Nine years' worth
Of breakin' my back

There's no sun in the shadow of the wizard
See how he glides
Why he's lighter than air

Oh I see his face

Where is your star
Is it far, Is it far, is it far
When do we leave
I believe, yes, I believe

* In the heat and the rain
With whips and chains
Just to see him fly
So many die
We built a tower of stone
With our flesh and bone
Just to see him fly
Don't know why
Now where do we go?

Hot wind moving fast across the desert
We feel that our time has arrived
The world spins while we put his wing together
A tower of stone to take him straight to the sky

Oh I see his face
Where is your star
It is far, is it far, is it far
When do we leave, yeah
I believe, I believe
*
All eyes see the figure of the wizard
As he climbs to the top of the world
No sound as he falls instead of rising
Time standing still
Then there's blood on the sand

Oh I see his face
Where was your star
Was it far, was it far
When did we leave
We believe, we believe, we believe

In the heat and rain
With whips and chains
To see him fly
So many die
We built a tower of stone
With out flesh and bone
To see him fly
But why, it don't rain

With all our chains,
Did so many die
Just to see him fly

Look at my flesh and bone
Now look, look, look, look
Look at this tower of stone

I see a rainbow rising
Look there on the horizon

And I'm coming home
Coming home, I'm coming home

Time is standing still
He gave me back my will
Oh, oh, oh, oh

Going home
I'm going home
My eyes are bleeding
And my heart is weeping
We still hope, we still hope, oh

Take me back
He gave me back my will
Oh, oh, oh, oh

Going home
I'm going home
My eyes are bleeding
And my heart is weeping
We still hope, we still hope, oh

Take me back, take me back
Back to my home, oh, oh...

The Fallen Angel

300 years…
300 years she had been locked inside the cold diamond tower.
300 years of being educated by the finest masters in the known world.
300 years of solitude and isolation, with a single friend.
Each night, watching the stars and dreaming. Two crazy dreamers in their diamond tower, gazes fixed on the world outside. Two minds, thinking the exact same thought… Two human beings, waiting to escape their diamond prison. Waiting to live.

We believed we’d catch the rainbow,
Ride the wind to the Sun,
Sail away on ships of wonder…

300 years had been enough.
The hermits were let out, into the outside world. Toward the rainbow, the wind, the ships…And the pain, the suffering, the Sameness.
They knew about the misery; about the pain… Wasn’t that a small price to pay for freedom? So what if people are dying in the world? Each of them knew she was stronger than the weaklings.
It’s so easy to oppose something you have no understanding of…
The Real World. Their paths separated. She faced it with her head high, still following the dream.

When evening falls,
He’ll run to me…

She walked the world. And found no place of her own, no safe haven to return to. Being different was a burden. She had knowledge- she could have helped them, could have healed their pain…
She faced Sameness.
Sameness caught her off her carefully devised guard. It was the one thing no one had told her of in 300 years. It appeared to be a vital detail of The Real World, and a strong enemy. Whenever she got close to catching the rainbow, Sameness stood in her path. Sameness hated her. It hates all that don’t obey. It ruins their lives, until they’re as numb as the others. Until they’re reduced to seeing only shadows on the wall.
She laughed in the face of Sameness and kept on searching. The world was big, and no matter how strong, Sameness couldn’t be its only master. There had to be a place, where it has been defeated.
Then, out of the Sameness, along came he. Reeking of the foul “human disease”, as she was beginning to call it. Yet underneath the layers of sameness, she could feel the dreamer’s mind. In the deepest, darkest corners of his conscience, it had survived. Had he been fighting to save it? Or had Sameness just missed it?

Like whispered dreams,
Your eyes can’t see…

He touched her face and whispered in her ear. Everyone had the chance to choose which side to join. Sameness was easier, of course.

But life’s not a wheel
With chains made of steel…

He wanted to live as well. Underneath the night sky, two dreamers were staring at the stars. Waiting to change the world.

So bless me,
Come the dawn!

Yet the sunshine never comes with mere wishing.
And Sameness has always been strong, and it always will be.
They grew older, no longer cared about the world and its Sameness. It weakened when ignored.
And the ships came with the Dawn, in the only place unreached by Sameness- their minds.

За бездейсването

Явно освен часът по математика (който се появява и тук, но по съвсем обективни причини, не-свързани с ненавистта ми към математиката), има и други неща, които да ме накарат да пишa странни и глупави излияния. Но пък ако не бяха странни и глупави, вероятно щяха да са скучни, та е по-добре, че все пак си ги пиша=)

Наш жаргон

Висим си спокойно,
да не повярва човек.
Сред зелени полянки
си свирим на пек.

Птичките греят,
бучат си косачките.
Небето пее и
пръскат пръскачките.

Висим си спокойно
Под синьото слънце.
И кефим се двойно,
говорейки дрънци.

Нищо не разваля
таз наша идилия;
мечтата се повтаря,
мисля за Кастилия.

Звънва с звън звънецът,
за кой ли той звъни?
С писък, в матаматиката
потъваме в бездни...

За часа по математика. И не само

Часовете по математика могат да бъдат странно потискащи, особено ако става дума за час по матаматика в стая, намираща се на два метра под земята. Атмосферата тук е сериозна и...математически настроена. На последния чин седя аз, и математиката е последното нещо, за което ми се мисли. Имам ли избор? Теоретически, имам- все пак това е кръжокът по "advanced math", и е свободноизбираем. Но не и когато вашите си мислят, че едва ли не трябва да ставаш велик с математика. Тогава "свободноизбираемата" математика си става съвсем задължителна и също толкова скучна. А и няма с кого да си говори човек- всички седят и блеят в една точка, поглеждайки към дъската от време на време-колкото да имат някакви записки. Навън е чудесен мрачен ден с привкус на есен, въпреки че сме в астрономическа пролет. Аз си представям запаления огън в някой заслон в планината, как седя до него, а дъждът равномерно барабани по последните огнени листа на черните дървета. И огънят става на триъгълник, а г-н Учителят пита за решението на задачата. Аз не знам какво е решението на неговата задача, но поне знам как да се оправя с моята. А до събота има още цели четири дена... А до края на часа остава цяла вечност.
В крайна сметка, вечността минава и ми остава само дългият и досаден процес, наречен "прибиране".
76- кофти. Е, поне дойде бързо. И дори намерих къде да седна- двойно кефти! Прозорецът е затворен, но дъждът пак успява да влезе и да ме намокри хубавичко. За това не знам дали е кефти или кофти, но пък беше вдъхновяващо, особено на моята все още пълна с теореми и аксиоми глава. Вътре в нея, нея започна да изпуща пара, и ето какво то сътвори.

Призракът

Капят капките в капчука
и окъпват железа.
Стене призракът на кръстопътя,
проклина своята съдба.

Сам, самотен, изоставен
буден той върви насън.
Недовършен подвиг славен
От Рая го държи навън.

Кой му прати тази участ?
Кой отряза белите крила?
Свети Петър се намръщи,
хвана той ключа в ръка.

Бог посочи с пръст героя,
вратата той затвори;
на изгнанник екна воя
из пусти коридори.

Недовършеното дело,
дадено му от Отца,
той ще трябва да завърши
някъде из вечността.

Дотогава нека гасне,
нека тъне в тъмнина...
Няка злото да изтласка,
да настане светлина.

Богът, справедлив и вечен,
вече ще се провали,
щом делата свои е възложил
на терзаните души.

Fumes of a Misanthrope

Fumes of a Misanthrope
Gnaw, rip, tear!
The deceiver stares in your eyes
The beast within awakens, bares its fangs
Against that halo of false virtues and ties.

The beast roars,
The egoist grins
Your own eyes glisten with hate.
How much more to tolerate?

The blade flashes,
The beast leaps,
And you’re turned to ashes
By hatred in heaps.

The traitor lives on
And so do you
Feigning friendship and compassion
In a bitter world.

Time goes by
And all’s forgotten-
A seamless bond,
Yet with insides rotten.

За сънищата и други неща

The lunatic is on the grass…
„Ако много искаш да запомниш сънищата си, повтаряй си това и ще ги помниш.”
Каза ми го един човек, който разбира от тези неща. Защо, тогава, не работи?
Защо толкова държим да знаем какво сънуваме?
Предполагам, че и на този въпрос няма еднозначен отговор за всички. Не би трябвало да има. Ако един отговор задоволява света, той или е прекалено многозначен, или Стената е по-висока, отколкото си мисля. Затова ще се помъча сама да си отговоря, а пък всеки да решава сам за себе си.
Някои вярват, че хората нямат никакъв контрол върху живота си. Аз пък мисля, че животът е това, което го направиш. Разбира се, винаги има неща, които не могат да бъдат контролирани. И все пак юздите могат да останат в твои ръце, поне до някаква степен. В сънищата не е така. Сънят те хваща за ушите и те завлича в странни ситуации, в които никога не си и подозирал, че ще се озовеш. Не би ли било хубаво, ако можеш да си спомниш как си реагирал в съня? Ако виждаме сънищата като симулацияна реалния свят, то няма ли да е прекрасно да изтренираш най-страшните моменти „на сухо”, преди реалността да ти ги сервира кипящи? Затова, може би, наистина си струва да се помнят сънищата.
Има си и друга причина. Не необходимостта, или каквато и да е била логична причина, а най-неподправено любопитство. Сънищата показват пределите на съзнанието. Колко шантав може да бъде един сън? Има ли „шантавостта” на сънищата нещо общо с това колко знае човек? Или с това колко е развинтено въображението му? Почти съм сигурна, че има. Сънят е една от областите, за които науката няма точни сведения.
Тогава не е ли ужасно, че си проспивам всички сънища? Това е още едно доказателство, че сегашният свят не дава достатъчно шанс на фантазията. Ако човек по цял ден работи и вечер е толкова изморен, че заспива като „пън” ( с извинение, но съм полу-заспала и по-добра дума не ми идва) и всичко, което въображението му е създало, отива на вятъра. А през деня няма време, за да работи въображенито. Всички са толкова заети със своето ежедневие, че на кого му пука за дълбините на собственото му съзнание? А дълбините закърняват и постепенно губим умението си да се спускаме в тях...Ако само можехме да го запазим! Нямаше ли светът да е по-интересен...
И ето я пак Стената- седи преди мен, а аз съм в нея. Но политам из бездната. Сама си рисувам орловите крила и заповядвам: Да бъде светлина! Да бъде земя!Да бъде АЗ!
В тази Стена, където мястото, определено за мен, е колкото обема на една тухла, аз създавам безкрайност. Моя безкрайност, събрана в няколко квадратни сантиметра. Не е ли това магия? Да събереш много в малко? Да си играеш на Господ, без това да има последствия?
Тухлата ми се оцветява. Наред сивата пустош на стената, се очертава цветно петно. Цяла нощ то блика с най- невероятните образи, които съзнанието може да измисли.
Шест сутринта. алармата звънва, и стената преминава от хиберниращо във вегетативно състояние. Моята тухла се събужда от съществуване. И започва да вегетира като останалите. И губи цвета си.
Защо трябва да го губим?

За тухлите, стените и червеите

Мда- пак си слушах Флойд. Но сега няма да занимавам нещастния читател, който при незнайни обстоятелства е попаднал на този пост, с безкрайни възхвалявания на албума. По-важно е защо един албум е възхваляван, и именно за това седнах да пиша това безмислено текстче.
Уважаемата Уикипедия твърди, че Стената се е зародила от отчуждението, което Уотърс (тогавашен водач на групата и композитор на повечето песни в албума) изпитва към публиката си. Което всеки "rock artist"изпитвал към публиката си. Тоест, човекът се е чувствал неразбран. Наистина, темата за отчуждеността и самотата е преобладаваща (фък, звуча като прогнозата за времето). Та, нека се върна към идеята си. Аз не съм рок звезда, намам фенове, които да са отделени от мене с морална стена...Защо тогава The Wall е толкова въздействащ албум ( и филм)? Защо му се носи славата на "Най-дългото и депресиращо рок видео"?
Защото, "All in all, you're just another brick in the wall". Стената- това са всичките комплекси, които скапаното (в доста случаи) човечество набива в главите ни. Всички ставаме тухли- бавно и постепенно, но пък сигурно, за сметка на това.А всички тухли са еднакви. И Стената е висока. И аз не съм първия човек, помислил това, след като е гледал и слушал филма. Така и самите Флойд, които искат Стената да падне, създават една нова стена (но пък тази, новата стена, поне ги разбира. Прекалено добре, на моменти).
Bring down the Wall, Bring down the Wall! Като идея- хубаво, ама как точно става? Като подпалиш даскало? Като пишеш поезия в малката си черна книжка? Като казваш на даскалите, че не ти трябва образование? Ами...няма да стане така. На теория може и да ти звучи добре, но я го пробвай наистина. Страх те е, нали? И мен ме е страх. И ти, както и аз, сме си намерили нашето удобно ъгълче в стената. Ние си висим там, гледаме нашите си проблеми, отчуждени от другите, Comfortably Numb към техния живот, техните проблеми. Пълна липса на състрадание, или на каквито и да е силни емоции към хората наоколо. Защото те са същите като нас- съседните тухли в една голяма, безразлична стена. Където уж всички се разбират и са приятели и не се карат. Но как да се караш, като няма за какво? Със себе си ли да се караш? Защото ако хората не ги интересува един за друг, те не спорят. Поздравяват се, свалят си шапка, усмихват се, отбелязват колко е хубаво времето, след което учтиво казват, че имат друга работа и си тръгват. За какво да се хванеш- че времето не е хубаво ли? Хубаво си е. Всички са щастливи. Трябва ли да има нещо повече между хората, имайки предвид, че това "нещо" би довело до болка и конфликти? Струва ли си да се събаря стената? Какво става, когато я събориш? Ами...оставаш сама тухла. А самата тухла може единствено да послужи за построяването на нова стена. По-хубава, може би, но пак стена. С много еднакви тухли. И червеи. Да, тухлите са и червеи. Защото червеите нямат гръбнак- те са меки, отвратително безлични и не могат да мислят за себе си. Като умовете на повечето хора. Гротеска, да, но е приложима за доста хора, моя милост включително. Дългото пребиваване сред себеподобни ни превъща в безгръбначни (явно безгръбначността е заразна). Тогава как да съборим стената? Да не пребиваваме сред себеподони? Но нали самотата е най-лошото нещо, по-лошо и от безличността? Защото дори и да си безличен, ти можеш да живееш- и то сравнително безгрижно. Но ако си сам, живота губи смисъл. Тухлите поне имат смисъл- поддържат стената.
Та след много писане и n на десета степен тона глупости, до какъв извод стигнахме? Стена винаги ще има, и е по-добре да я има. Защото сега може и да е скучно, но иначе става страшно. Колкото и да се борим със стената, най-много да създадем нова. И все Стената може да бъде подобрена. Пак ще е стена, но като не можем да направим нищо по въпрса, поне да е Хубава Нова Стена.

Hey you, It's me....

Та: първи пост. Обикновено, това се отнася до "защо започнах да пиша тук въобще?". Ами, да си кажа право- не знам. Поне знам, че не знам, за разлика от някои други, които си мислят, че знаят, но и това не знаят. И ето едно хубаво начало, подобаващо клиширано. Но пък това им е на клишетата- често са покъртително верни, особено пък, ако ги е казал някой философ от калибъра на Сократ. И хората не ни ги повтарят до изнемога, просто защото им харесва, а защото се мъчат да ни го набият в простите тикви. Ама пък ето, че простите тикви приемат до една точка, след което им става безразлично и назубрят информацията. И ето как голямата мисъл се клишира- всички я знаят, но колко я разбират? (не сваляй чорапите, няма нужда=) Аз, да си призная, гореспомената мисъл не винаги я прилагам. Да, мисля си, че много зная. Понякога. В някои области. Това не е лошо- нека си зная областите- важното е да знам, че всъщност нищо не знам. То да имаше само една област във Вселената... Ама пък щеше да ни е скучно. То хубавото на живота е, когато те прецака яко и ти му се изсмееш в лицето. Като му научиш всичките хитринки и магарийки, доскучава. Сега като съм започнала да изреждам подобни тъпи и безмислени теми, за които повечето хора нямат време (а затова си ги пиша, пък), да кажа едно последно нещо. Човек не трябва да се взима насериозно. Не твърде насериозно- води до нежелани последици. Толкоз от мен и се надявам, че не съм отегчила потенциалния си читател (макар че се надявам той да се е отказал навреме и да не е продължил да чете от чист инат). Чао- следващият път, когато ми се изпуска пара, пак ще пиша.