За сънищата и други неща

The lunatic is on the grass…
„Ако много искаш да запомниш сънищата си, повтаряй си това и ще ги помниш.”
Каза ми го един човек, който разбира от тези неща. Защо, тогава, не работи?
Защо толкова държим да знаем какво сънуваме?
Предполагам, че и на този въпрос няма еднозначен отговор за всички. Не би трябвало да има. Ако един отговор задоволява света, той или е прекалено многозначен, или Стената е по-висока, отколкото си мисля. Затова ще се помъча сама да си отговоря, а пък всеки да решава сам за себе си.
Някои вярват, че хората нямат никакъв контрол върху живота си. Аз пък мисля, че животът е това, което го направиш. Разбира се, винаги има неща, които не могат да бъдат контролирани. И все пак юздите могат да останат в твои ръце, поне до някаква степен. В сънищата не е така. Сънят те хваща за ушите и те завлича в странни ситуации, в които никога не си и подозирал, че ще се озовеш. Не би ли било хубаво, ако можеш да си спомниш как си реагирал в съня? Ако виждаме сънищата като симулацияна реалния свят, то няма ли да е прекрасно да изтренираш най-страшните моменти „на сухо”, преди реалността да ти ги сервира кипящи? Затова, може би, наистина си струва да се помнят сънищата.
Има си и друга причина. Не необходимостта, или каквато и да е била логична причина, а най-неподправено любопитство. Сънищата показват пределите на съзнанието. Колко шантав може да бъде един сън? Има ли „шантавостта” на сънищата нещо общо с това колко знае човек? Или с това колко е развинтено въображението му? Почти съм сигурна, че има. Сънят е една от областите, за които науката няма точни сведения.
Тогава не е ли ужасно, че си проспивам всички сънища? Това е още едно доказателство, че сегашният свят не дава достатъчно шанс на фантазията. Ако човек по цял ден работи и вечер е толкова изморен, че заспива като „пън” ( с извинение, но съм полу-заспала и по-добра дума не ми идва) и всичко, което въображението му е създало, отива на вятъра. А през деня няма време, за да работи въображенито. Всички са толкова заети със своето ежедневие, че на кого му пука за дълбините на собственото му съзнание? А дълбините закърняват и постепенно губим умението си да се спускаме в тях...Ако само можехме да го запазим! Нямаше ли светът да е по-интересен...
И ето я пак Стената- седи преди мен, а аз съм в нея. Но политам из бездната. Сама си рисувам орловите крила и заповядвам: Да бъде светлина! Да бъде земя!Да бъде АЗ!
В тази Стена, където мястото, определено за мен, е колкото обема на една тухла, аз създавам безкрайност. Моя безкрайност, събрана в няколко квадратни сантиметра. Не е ли това магия? Да събереш много в малко? Да си играеш на Господ, без това да има последствия?
Тухлата ми се оцветява. Наред сивата пустош на стената, се очертава цветно петно. Цяла нощ то блика с най- невероятните образи, които съзнанието може да измисли.
Шест сутринта. алармата звънва, и стената преминава от хиберниращо във вегетативно състояние. Моята тухла се събужда от съществуване. И започва да вегетира като останалите. И губи цвета си.
Защо трябва да го губим?