За тухлите, стените и червеите

Мда- пак си слушах Флойд. Но сега няма да занимавам нещастния читател, който при незнайни обстоятелства е попаднал на този пост, с безкрайни възхвалявания на албума. По-важно е защо един албум е възхваляван, и именно за това седнах да пиша това безмислено текстче.
Уважаемата Уикипедия твърди, че Стената се е зародила от отчуждението, което Уотърс (тогавашен водач на групата и композитор на повечето песни в албума) изпитва към публиката си. Което всеки "rock artist"изпитвал към публиката си. Тоест, човекът се е чувствал неразбран. Наистина, темата за отчуждеността и самотата е преобладаваща (фък, звуча като прогнозата за времето). Та, нека се върна към идеята си. Аз не съм рок звезда, намам фенове, които да са отделени от мене с морална стена...Защо тогава The Wall е толкова въздействащ албум ( и филм)? Защо му се носи славата на "Най-дългото и депресиращо рок видео"?
Защото, "All in all, you're just another brick in the wall". Стената- това са всичките комплекси, които скапаното (в доста случаи) човечество набива в главите ни. Всички ставаме тухли- бавно и постепенно, но пък сигурно, за сметка на това.А всички тухли са еднакви. И Стената е висока. И аз не съм първия човек, помислил това, след като е гледал и слушал филма. Така и самите Флойд, които искат Стената да падне, създават една нова стена (но пък тази, новата стена, поне ги разбира. Прекалено добре, на моменти).
Bring down the Wall, Bring down the Wall! Като идея- хубаво, ама как точно става? Като подпалиш даскало? Като пишеш поезия в малката си черна книжка? Като казваш на даскалите, че не ти трябва образование? Ами...няма да стане така. На теория може и да ти звучи добре, но я го пробвай наистина. Страх те е, нали? И мен ме е страх. И ти, както и аз, сме си намерили нашето удобно ъгълче в стената. Ние си висим там, гледаме нашите си проблеми, отчуждени от другите, Comfortably Numb към техния живот, техните проблеми. Пълна липса на състрадание, или на каквито и да е силни емоции към хората наоколо. Защото те са същите като нас- съседните тухли в една голяма, безразлична стена. Където уж всички се разбират и са приятели и не се карат. Но как да се караш, като няма за какво? Със себе си ли да се караш? Защото ако хората не ги интересува един за друг, те не спорят. Поздравяват се, свалят си шапка, усмихват се, отбелязват колко е хубаво времето, след което учтиво казват, че имат друга работа и си тръгват. За какво да се хванеш- че времето не е хубаво ли? Хубаво си е. Всички са щастливи. Трябва ли да има нещо повече между хората, имайки предвид, че това "нещо" би довело до болка и конфликти? Струва ли си да се събаря стената? Какво става, когато я събориш? Ами...оставаш сама тухла. А самата тухла може единствено да послужи за построяването на нова стена. По-хубава, може би, но пак стена. С много еднакви тухли. И червеи. Да, тухлите са и червеи. Защото червеите нямат гръбнак- те са меки, отвратително безлични и не могат да мислят за себе си. Като умовете на повечето хора. Гротеска, да, но е приложима за доста хора, моя милост включително. Дългото пребиваване сред себеподобни ни превъща в безгръбначни (явно безгръбначността е заразна). Тогава как да съборим стената? Да не пребиваваме сред себеподони? Но нали самотата е най-лошото нещо, по-лошо и от безличността? Защото дори и да си безличен, ти можеш да живееш- и то сравнително безгрижно. Но ако си сам, живота губи смисъл. Тухлите поне имат смисъл- поддържат стената.
Та след много писане и n на десета степен тона глупости, до какъв извод стигнахме? Стена винаги ще има, и е по-добре да я има. Защото сега може и да е скучно, но иначе става страшно. Колкото и да се борим със стената, най-много да създадем нова. И все Стената може да бъде подобрена. Пак ще е стена, но като не можем да направим нищо по въпрса, поне да е Хубава Нова Стена.