Hey you, It's me....

Та: първи пост. Обикновено, това се отнася до "защо започнах да пиша тук въобще?". Ами, да си кажа право- не знам. Поне знам, че не знам, за разлика от някои други, които си мислят, че знаят, но и това не знаят. И ето едно хубаво начало, подобаващо клиширано. Но пък това им е на клишетата- често са покъртително верни, особено пък, ако ги е казал някой философ от калибъра на Сократ. И хората не ни ги повтарят до изнемога, просто защото им харесва, а защото се мъчат да ни го набият в простите тикви. Ама пък ето, че простите тикви приемат до една точка, след което им става безразлично и назубрят информацията. И ето как голямата мисъл се клишира- всички я знаят, но колко я разбират? (не сваляй чорапите, няма нужда=) Аз, да си призная, гореспомената мисъл не винаги я прилагам. Да, мисля си, че много зная. Понякога. В някои области. Това не е лошо- нека си зная областите- важното е да знам, че всъщност нищо не знам. То да имаше само една област във Вселената... Ама пък щеше да ни е скучно. То хубавото на живота е, когато те прецака яко и ти му се изсмееш в лицето. Като му научиш всичките хитринки и магарийки, доскучава. Сега като съм започнала да изреждам подобни тъпи и безмислени теми, за които повечето хора нямат време (а затова си ги пиша, пък), да кажа едно последно нещо. Човек не трябва да се взима насериозно. Не твърде насериозно- води до нежелани последици. Толкоз от мен и се надявам, че не съм отегчила потенциалния си читател (макар че се надявам той да се е отказал навреме и да не е продължил да чете от чист инат). Чао- следващият път, когато ми се изпуска пара, пак ще пиша.