Някви пак глупости

Все пак някога ще дойде някой,
ще повдигне пак завесата.
Ще остане между нас и ще счупи огледалото.

Нямам никаква идея защо, но тук ми се пише само, когато съм сдухана. Ама така, много, много сдухана. Което май значи, че не съм била истински зле от осми клас насам, което си е постижение. Браво на мен. И ето че сега съм си пак, както би казала Сиси, "В гъбите". Ми да, там съм. И не са от онез хубавите гъбки, от които ти се явяват видения. В тях ще затъна, ако почна по-сериозно с цигарите и наргилето. Ама- казали са си го хората :" Now a man is born to go a-loving, a woman's born to weep and fret... And stay at home and tend her oven, and drown her past regrets in coffee and cigarettes." (а това си е много хубава песничка. Само дето моята лиготия я разваля). Та- къде се заплеснах. Уж щях да пиша пост за огледалото и всички глупости, дето ме гонят в момента, а не за Пеги Лий. Макар че и тя е леко замесена в ситуацията.
А, хубаво. Мина ми сдухвацията, така става, като седна да пиша (Затова и го правя, предполагам).
Цялата работа беше, че си представях едно огледало. И от другата страна беше знам-си-аз-кой. Та може и да е било просто стъкло. И толкова да си приличаме, че да е огледало? Може би. Както и да е. И двамата бяхме залепени за стъклото, и само гледахме какво прави този от другата страна, и отгатвахме какво си мисли. И защото сме сами ли, защото сме комплексирани ли, или защото сме паткави пубери, си мислехме най-лошото. И стъклото все повече се замъглява от ред сълзи и ред сополи, докато накрая изобщо не се виждаме. И за какво изобщо го има това огледало? И от кого се очаква да го счупи? Последното нещо, което ми трябва в момента е трети човек... А странното е, че и на двамата ни пука неимоверно много.И искаме да го знаем.
Много искам да знам от какво е направено стъклото. И май по-лесно се топи, отколкото се чупи. Поне аз така си мисля.
Там е проблема. Много мисля. Недейте мисли,хора, вредно е за здравето. Всичко ще е наред, ако не мислим. Тези неща по-добре се усещат.
Та след като определихме, че съществуват сополиви стъкла, а мисленето е вредно, е редно да се стигне до някакво решение. Ами...днеска за първи път ревах в училище. И не можех да спра. Това е лошо. Това е много, много лошо. Искам да нося радост на хората (или поне онази част, за която ми пука), а не само като започна разговор да се разревавам като баба Паунка, и хората вместо здрасти да казват "оплачи се".
А навън е чисто и просто прекрасно. И днеска след даскало, като обикаляхме по милята и се хързулнах бяха сигурно най-хубавите 15 минути от деня :D. Ето- разлигавила съм се. неимоверно много. Ама не съм силна, никога не съм била. Имам слаби нерви и обичам да рева. Може да имам хиляда други неща, ама докато съм така, нищо няма да спори. Знам си аз.
Затова искам да съм далече от София и училище. За повечко време. Разбирам отлично някои хора.
Разбирам, че и аз не мога да се трая, и че изобщо не съм за траене.
И отсега нататък ще гледам да се трая повече. И да съм по-весела. Щото всъщност няма никаква причина за колосално сдухвание, която да не е в нечия глава.
А навън е абсолютно прекрасно. И остава сравнително малко до Коледа. И да, ще скипна единия концерт, за да отидем на театър. И да, имаме много домашни. И да, ама животът не е само Колежа. Eat that.